Те са най-интересните обитатели на парка. Дребните бозайници са 40 вида. Това са различни видове прилепи, насекомоядни, зайцеподобни и гризачи. Дребните бозайници са в основата на хранителната верига на много хищни птици, едри бозайници и други консервационно значими видове. Някои от тях (като лалугер и сляпо куче) са силно свързани с повлияни от човешката дейност територии (пасища и ливади, които се косят). Всичките 17 вида прилепи, срещащи се в парка, са защитени. Отсъствието на естествени пещери е лимитиращ фактор за разпространението на типични пещерни колониални видове.

Дребни бозайници – вид, разпространение

Таралеж (Erinaceus concolor), повсеместно, най-често до границата с иглолистния пояс.

Обикновена къртица (Talpaeuropaea), повсеместно, в предпланинските полета, ниски сечища и ливади, до алпийската зона.

Обикновена кафявозъбка (Sorex araneus), в смесени и стари иглолистни гори, коренища, курорт Бодрост, над гр. Самоков, в рилската част над м. Предел.

Малка кафявозъбка (Sorex minutus), спорадично, с. Костенец, близо до курорта.

Голяма водна земеровка (Neomy sfodiens), повсеместно, но не твърде често, около планински реки, езера и потоци, Скакавица, Рилска река, Хайдушка река, над с. Падала.

Белокоремна белозъбка (Crocidura leucodon), прави точкови популации с непостоянна численост, с. Осеново, метох „Орлица”, около Рилския манастир.

Малка белозъбка (Crocidura suaveolens), спорадично, в планинските полета над Дупница, местностите около с. Долна баня.

Див заек (Lepus europaeus), повсеместно. Дивият заек (Lepus europaeus), наричан още полски или сив заек, има дълги уши, слабо удължена глава и дълги задни крака. Предните крака са значителни по-къси, с пет пръста, а задните са с четири пръста. Опашката е много къса, окосмена, отгоре черна, а отдолу бяла. Цветът на космената покривка на тялото е различен в зависимост от сезона – от сив през зимата до жълто-кафяв през лятото. Коремът винаги е бял. Няма полов диморфизъм. Разпространен е повсеместно. В Рила се среща до около 2000 м надморска височина, обитава припечни хълмисти терени, с дървесна и храстова растителност. Избягва гъстосклопените масивни горски комплекси. Периодът за ловуване е от 1 октомври до 31 декември, след издадено от Държавното горско стопанство разрешително за лов.

Обикновена катерица (Sciurus vulgaris), повсеместно Обикновен сънливец (Glis glis), повсеместно, най-често в постройки около хижи, заслони и стопански сгради. Обикновената катерица (Sciurus vulgaris) е типичен горски вид, дребен всеяден гризач с дълга рунтава опашка, с помощта на която пази равновесие, докато скача от клон на клон. Ушите са изправени, по върха им има дълги косми като четки, които се появяват през зимата. Предните крака имат четири развити пръста, а задните – пет. Обикновената катерица има остри и закривени нокти, които ѝ помагат да се катери по дърветата. Опашката е винаги по-тъмна от тялото, а коремът – по-светъл. Окраската на козината ѝ варира от сиво-кафява до тъмнокафява през зимата и ръждивокафява през лятото. Катерицата се храни със семена на шишарки, жълъди, филизи, гъби, орехи, ягоди, понякога с насекоми и птичи яйца. Често изгризва кората на дърветата, за да стигне до дървесния сок. Складира си храна за зимата. Активна е през деня, предимно сутрин и привечер. Прави си гнездо по дърветата от клонки, живее също в дупки и хралупи на кълвачи. Въпреки че са страхливи, животните живеят поединично. Разпространени са повсеместно. В Рила обитават горната граница на широколистни, смесени и иглолистни гори. Срокът за ловуване е от 1 ноември до 28 февруари.

Лешников сънливец (Muscardinus avellanarius), повсеместно, най-често в широколистния пояс, в лескови масиви, прошарени с планински ливади, Сапарева баня, м. Чакалица под Белмекен, курорт Паничище.

Горски сънливец (Dryomys nitedula), повсеместно.

Полска мишка (Apodemus agrarius), в ниските предпланински полета, гр. Белово, гр. Дупница и др.

Жълтогърла мишка (Apodemus flavicollis), повсеместно, в гори и сечища.

Обикновена горска мишка (Apodemus sylvaticus), повсеместно, в гори и сечища.

Сив плъх (Rattus norvegicus), на места около хижи и стопански сгради, често и в природата като свободно живеещ.

Черен плъх (Rattus rattus), като горния, но значително по-рядък вид.

Домашна мишка (Musmusculus domesticus), около хижи, заслони, понякога и свободно живееща в по-ниските части.

Кафява горска полевка (Clethrionomys glareolus), повсеместно в редки гори и пасища, понякога достига и високите части на планината.

Воден плъх (Arvicola terrestris), повсеместно, но не твърде често – във всички планински реки и потоци в Рила до субалпийската зона.

Обикновена полевка (Microtus arvalis), в обработваеми предпланински полета и ливади.

Снежна полевка (Chionomys nivalis), в алпийската зона, хижа „Македония”, вр. Мусала, вр. Факиро, около яз. „Калин”.

Белозъбо сляпо куче (Nannospalax leucodon), повсеместно в предпланинските и ниските части.

Прилепи – вид, разпространение

Голям подковонос (Rhinolophus ferrumequinum), в пещери, скални цепки, тавани. Около с. Бачево, резерват „Парангалица”, Белчинските ханове.

Малък подковонос (Rhinolophus hipposideros), в порутени постройки, пещери, скални галерии, под Марков камък, вр. Факиро, м. Биволарника, х. „Македония”.

Средиземноморски подковонос (Rhinolophus blasii), в пещери, земни дупки, по скатове, м. Голак над Разлог, над с. Годлево.

Голям нощник (Myotis myotis), в пещери и тавани в ниските части, с. Пороминово, с. Стоб, м. Демирево. Сокол скитник (Falco peregrinus), повсеместно, по скални масиви, отвесни скали и в алпийската зона, Сапарева баня, Царев връх, над курорта Костенец, резерват „Риломанастирска гора”, вр. Мусала.

Едри бозайници – вид, разпространение

Едрите бозайници са 17 вида. През годините те са били обект на лов, което се е отразило върху числеността, разпространението и някои черти от екологията на видове като благороден елен, сърна, дива коза и дива свиня. Ловът и стрихниновите примамки са се отразили върху популацията на вълка. Като организмова група, бозайниците са най-висшите гръбначни животни. За тях е характерна постоянна телесна температура. Те раждат малките си и ги кърмят, имат външно ухо и диафрагма, която разделя гръдната от коремната кухина. Всички бозайници, обект на лов в Рила, са сухоземни. Тялото им има глава, шия, тяло (труп), крайници и опашка. Придвижват се, стъпвайки на стъпало (мечка, язовец), на всички пръсти (вълк, заек, лисица и др.), на копита (благороден елен, сърна и др.). При повечето бозайници пръстите завършват с нокти с различна форма (мечка, вълк и др.). При много животни мъжките се различават съществено от женските екземпляри по външни признаци (полов диморфизъм).

Невестулка (Mustela nivalis), повсеместно, в стари сгради, вили, скални цепнатини и зидове в ниските части на планината – Костенец,. Бистрица, с. Дъбрава (Благоевградско), Сапарева баня.

Черен пор (Mustela putorius), на някои места в предпланинските райони, в района на с. Пастра, с. Стоп, под Белмекен.

Белка (Martes foina), повсеместно, в цялата планина, в стари сгради, широколистни гори и по ниско разположените хижи и заслони. Белката (Martes foina) е представител на сем. Порови, има дребно тяло, космената покривка (козината) е светла, до тъмнокафява, а в основата на косъма – сиво-бяла. Предните и задните крака са по-тъмни, с по пет пръста. Разпространена е повсеместно. В Рила се изкачва до 2000 м н.в., заселва се в сипеи и скали в близост до открити пространства, в стари сгради, в хижи и заслони. В горите обитава первазните зони, богати на растителност. Ловът ѝ е разрешен от 1 ноември до 28 февруари. Притежава много ценна кожа.

Язовец (Meles meles), повсеместно до субалпийската зона, в гори, по оголени брегове и оврази, свлачища, с. Радуил, местността Славово, гр. Самоков, Миликини ниви. Язовецът (Meles meles) има набито тяло, къси крака и къса опашка. Стъпва на цяло стъпало, пръстите му завършват с мощни нокти, които са по-дълги на предните крака. Главата му е удължена, сиво-бяла на цвят. На лицето има черни ленти до очите, черни са гърлото, гърдите и коремът. Горната част на тялото е сива до сиво-кафява. В Рила видът се среща повсеместно до субалпийската зона, основно в широколистни гори, по оголени брегове и оврази, свлачища, с. Радуил, местността Славово, гр. Самоков, Миликини ниви. Предпочита леки почви и наклонени терени, за да устрои по-лесно леговището си. Ловен обект е без ловностопанско значение през цялата година. Разпространител е на бяс, трихинелоза и други опасни болести.

Лисица (Vulpes vulpes), повсеместно, навсякъде до най-високите части. Лисицата (Vulpes vulpes) е средно едър хищник с жълто-оранжева до светла ръждиво-червеникава козина, с бели устни, челюсти и гърло, черни лапи и бял връх на опашката. Тази окраска винаги се мени през различните сезони и в зависимост от това, кои места обитава. Срещат се даже и бели лисици (албиноси), а понякога и изцапани като със сажди, наричани от народа „кюмюрджийки”. Краката на лисицата са къси, а опашката ѝ е дълга и много рунтава. Тя може да тича бързо и продължително, а при нужда – и да плува. Има силно развито обоняние и слух, но слабо зрение. Издава особено лаене, което много прилича на джавкането на младо куче. Живее в дупки в земята, които сама си изравя, или се заселва в пукнатини, пещери в скалите, обитава различни места до горната граница на гората. Лисицата е изключително пластичен вид, което ѝ позволява да заема различни ниши за отглеждане на малките и за намиране на храна. Тя е всеядно животно. Храни се с гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни и домашни птици. Активна е най-вече през нощта и по сумрак (привечер или сутрин рано). Ако си намери повече храна, я скрива за по-късно. Всяко животно маркира своята територия с урина и фекалии. Семейството живее заедно в бърлога през зимата, където женската ражда и отглежда малките си. Тя не спи зимен сън и през този сезон е твърде активна, защото трудно си намира храна. В българското народно творчество лисицата е описана като хитра, лукава и елегантна, но славата ѝ на хитруша е силно преувеличена. Този вид е опасен като основен разпространител на бяс.

Златка (Martes martes), повсеместно, в смесената и иглолистната зона на резерват „Парангалица”, резерват „Риломанастирска гора”, Боровец.

Дива котка (Felis silvestris), повсеместно. Рис (Lynx lynx), изчезнал вид от Рила в средата на миналия век; последният екземпляр е убит в резервата „Парангалица”.

Чакал (Canis aureus), инцидентно, скитащ и постоянен, появи се през последните години в ниските части на планината, полетата над гр. Дупница, Долна баня, гр. Кочериново.

Дива свиня (Sus scrofa), повсеместно във всички части на планината. Дивата свиня (Sus scrofa) е единственият представител на непреживните двойнокопитни животни из нашите гори. Разпространена е във всички части на планината. Има едро и набито тяло и добре развити кучешки зъби. Особено при мъжките те стърчат извън челюстите и се виждат отдалеч. Главата е удължена, конусовидна, заема една трета от цялото тяло и завършва с голо кръгло рило. В него се намира една кост, която го прави толкова твърдо, че дивата свиня може да изравя големи дупки дори и в много твърда почва. Космената покривка е груба едноцветна четина. Краката са сравнително къси. Очите са малки, скрити дълбоко в орбитите и покрити със снопче четинки. Това позволява на дивата свиня свободно да се движи из горските гъсталаци и да рови земята, без да си затваря очите. Ушите са черни и стърчат нагоре. Шията е къса, широка и не се отделя ясно от главата и тялото. Опашката е права и дебела, при мъжките завършва с кичур от удължени косми. Дивата свиня има остър слух. Каквато и да е средата, която обитава глиганът, него винаги го тегли към водата. В местообитанията му се срещат задължително „къпални” – места, заблатени или задържащи дъждовните води и обезателно с много кал – шамаци или калища, както ги наричат хората. В тях дивите свине обичат да се въргалят и да лежат, спасявайки се по този начин от кърлежи и други кръвопиещи паразити. Те прибягват до калните бани и когато са ранени. Калта затваря раните и помага за тяхното по-бързо заздравяване. Обикновено след калната баня дивите свине често се търкат и чешат в стволовете на иглолистни дървета, като по този начин втриват в четината си смоли от тях. Малките се раждат с нашарена със светли надлъжни ивици козина. Към края на първата година тя става по-червеникава. Надлъжните светли ивици на малките се изгубват още при първата смяна на козината. Дивата свиня е всеядно животно. Хранителният ѝ спектър е изключително широк – корени, грудки, жълъди, плодове, мърша, червеи, охлюви, насекоми, жаби, костенурки, мишевидни гризачи и др. Обикновено се храни през нощта. Като изключим човека, тя почти няма неприятели сред горските животни. Само вълкът често напада малките, когато се поотдалечат от майка си. Тя е типичен горски обитател, който извършва хранителни миграции и слиза в ниското, за да търси храна. Срокът за групов лов е от 1 октомври до 31 декември, а за подборен лов – от 1 юни до 31 януари. Кучешките зъби на дивата свиня са трофей. Ако се разхождате из иглолистните гори на Рила, както и по поляните около тях, можете да видите следите, оставени от животните при търсенето на храна. Благодарение на тази способност на дивата свиня да разорава почвения слой се създават условия за покълване и поникване на дървесни видове. Местните наричат тези места „орища”. Ако разходката ви е из влажните букови гори, ще се натъкнете на калища и изядени букови жълъди и за да преминете, или трябва да заобиколите, или рискувате да се изцапате.

Вълк (Canis lupus), повсеместно до най-високите части на планината (Мусаленския дял), в границите на парка, Голям Мечи връх, гр. Белица, с. Бачево. Вълкът (Canis lupus) попада в разред Хищници. Той е разпространен из гъстите гори на Рила, до най-високите части на планината (Мусаленския дял), в границите на парка, Голям Мечи връх, обикновено далече от населените места. Братовчедът на кучето прилича на своя домашен сродник и по външен вид, и по стъпките си, но не и по нравите и обичаите си. Главата му е широка, а муцуната – дълга и изострена. Очите му са с кръгла зеница, а ушите – подвижни, прави и остри, слухът – много остър. Шията е дебела, със силни мускули. На нея вълкът може с лекота да носи продължително време едри убити. от него животни. Задната част на тялото е малко по-ниска от предната. Опашката е рунтава, винаги увиснала чак до петите, които не допират земята. Краката са много здрави. Когато бяга, вълкът стъпва на пръстите си и това му помага да преминава големи разстояния, без да се измори. Понякога преминава до 100 километра за един ден. Козината на животното е сиво-жълтеникава и прошарена с черни косми. По време на летния сезон цветът ѝ е повече червеникав, а през зимата – повече жълтеникав. Коремът е белезникавосив. Горските вълци имат по-гъста козина. Младите животни могат да се опитомяват и се привързват към човека като домашни кучета. Вълкът се храни с разни домашни бозайници, птици, диви животни, но яде и царевица, тикви, картофи и други растителни храни, понякога дори насекоми. Вълкът е вреден хищник. Той удушава много повече животни, отколкото може да изяде. През лятото вредата му е много по-малка, защото тогава се крие из горите, където лови таралежи, мишки, влечуги, напада по-едри горски животни, търси растителна храна. През зимата обаче напада стадата от едър и дребен рогат добитък, влиза и в населените места. Понякога, когато женската се бои за малките си, може да нападне и човек. Вълците са много предпазливи. Когато се движат по снега, вървят един зад друг почти в едни и същи стъпки. Глутниците се разтурят през брачния период. Вълкът е разпространител на бяс и други зоонози.

Мечка (Ursus arctos), повсеместно, но не твърде често, в границите на парка, с. Бачево, Малък Мечи връх, м. Демирево, над гр. Белица, резерват „Риломанастирска гора”, над с. Костенец.

Благороден елен (Cervus elaphus), повсеместно, резерват “Парангалица”, около Миликини ниви, м. Тъпането и Чакалица, в Мусаленския дял. Това е най-едрият вид от рода. Разпространен е повсеместно. Резерват „Парангалица” е едно от малкото му естествени местообитания. Има достолепна осанка, грациозна походка и се смята за едно от най-красивите горски животни. Половият диморфизъм е силно изразен. Мъжките, наречени рогачи, са по-едри и имат красиви плътни рога с най-малко пет шипа (разклонения). Женските, наречени кошути, са по-дребни и нямат рога. Шията е дълга и у мъжкия е покрита с грива от здрави и груби косми. През лятото козината по гърба му има кафяв, по-червеникав цвят, а през зимата – по-сив до сиво-кафяв, с по-дълъг косъм и по-гъста. По врата и по част от гърба му има тъмна ивица. На задната част на бедрата му се образува бяло-жълтеникаво „огледало”, заобиколено с по-тъмножълта ивица. Опашката е бозава, съвсем къса и конусовидна. Ако се разхождате рано напролет из гъста гора, е възможно да съзрете част от еленов рог. Другата част също е в тази гора, но някъде на друго място. Благородният елен сменя рогата си всяка година, като ги трие в стволовете на дърветата, но двата рога не падат едновременно. Старите се изхвърлят обикновено от февруари до май и веднага се покриват с нови, които достигат пълното си развитие през юли – август. Този царствен вид е активен привечер, през нощта и рано сутрин. На паша излиза повече нощем. Обича да се търкаля в тинята. Храни се с листа, пъпки, букови и дъбови жълъди, както и с трева. През зимата еленът яде мъх или гризе младите фиданки и кората на дърветата. Живее обикновено поединично. Ако се образуват стада, те се състоят от 5 до 8 животни и обикновено са майки с малките си. Благородният елен е типичен горски вид. Предпочита обширни широколистни и смесени гори с много подлес, подрас и изредени участъци до горната граница на гората. Ловът на този вид е много емоционален, защото той е изключително ценен трофей. Ловуването му е само подборно между 1 септември и 31 януари. Сърна (Capreolus capreolus), повсеместно.

Сърната (Capreolus capreolus) е най-дребният еленов вид. При нея има силно изразен полов диморфизъм. Само мъжките екземпляри, наречени сръндаци, притежават къси и изправени рога. Мъжките губят рогата си обикновено през октомври – ноември, след 3 – 4 седмици започва растежът на новите. Но напролет, от март до май, за новия размножителен сезон рогата израстват напълно, втвърдяват се и се обелват. Тялото е червеникаво, а лицевите части са сиви. Окраската на тялото варира през различните сезони – златисто-червеникава е през лятото, през зимния период потъмнява до кафяво и дори черно, с по-светли коремни части и бяла задница, която се нарича „огледало”. При женските то е по-голямо и през зимата е със сърцевидна форма, а при мъжките – с бъбрековидна. Сърната е типичен горски обитател, който обича границата на гората с открити пространства. Живее навсякъде, където има издънкови широколистни и смесени гори. През деня обикновено се крие из гъсталаците, а привечер излиза да пасе. Любимите ѝ места за паша са сочните ливади, сечищата и просеките, както и още неизкласилите житни ниви. Храни се с треви, млади леторасли и пъпките на много дървета и храсти, яде охотно също дъбови и букови жълъди и някои други плодове. Обича да ближе и сол. Малките имат ръждивожълта окраска и отначало са изпъстрени с бели петна. Сърнетата придружават майките си, докато навършат една година. Наесен сърните от няколко семейства се събират заедно и образуват стада от 8 – 10 животни. Като почне листопадът в широколистните гори, те търсят подслон между иглолистните дървета. Особено трудно преживяват големите снегове. Тъй като краката им са много фини, те затъват в дебелия сняг и стават лесна плячка за вълците. Тогава, събрани на стада и наредени една зад друга, обикалят из гората, за да търсят храна. Ядат предимно пъпки, които намират по обезлесените дървета, или гризат младите издънки на ясена, габъра, дъба и други дървета. Ловуването се извършва само индивидуално и подборно от 1 май до 31 октомври. Черепът с рогата е ценен ловен трофей.

Ловни обекти в Рила от разред Чифтокопитни са благородният елен, сърната и дивата свиня.